Имало едно време една малка фея, която се казвала Ния. Всеки ден тя помагала на хората по всевъзможни начини. Когато видела жаден човек, се превръщала в кладенец, когато видела изгубен, се превръщала във вътрешен глас, който да му подскаже накъде да тръгне… Един ден обаче Ния се събудила безкрайно уморена и с жестоко главоболие. Просто не можела да се надигне от розовото си пухено легълце във вълшебното царство. 




Още неотворила очи и вече дочула стоновете на хора, които се обръщали към небето за помощ. Феята едва се надигнала и изпъшкала сякаш на себе си:
– О, не! Ако трябва и днес да стана и да помагам на хората, просто няма да издържа. Искам поне за миг да ме оставят на спокойствие. Искам да бъда безгрижно облаче...
И още неизрекла думите си, феята се превърнала в облаче, което спокойно и бавно се носи по вятъра заедно с другите облачета.
– Иха-а – зарадвала се тя – колко е хубаво да си си просто облаче. Пускаш по някоя капка дъжд на хората и с това приключва всичко.
Другите облачета се усмихнали доволно на думите на новото облаче и се понесли заедно щастливи в небето. 





Изминали няколко часа, в които всички се носили блажено по вятъра. Изведнъж обаче някой смутил почивката им. Чул се силен и пронизителен вик:
– Помощ! Помогнете ми! Не мога да си извадя крака…
Никой не ме чува…Ох, помощ…
Долу се извивал прашен селски път, а край него в една долчинка имало обърната каруца. До каруцата, полегнал на една страна, лежал кон и цвилел. Кракът му бил затиснат от каруцата.
Помощ! Няма ли кой да ми помогне… – продължавал да цвили коня. 





Другите облачета продължавали да се носят напред и сякаш никое от тях не чувало виковете на коня.
– Вижте този кон колко лошо се е приклещил и няма кой да му помогне – не се сдържала Ния, която сега била облаче – Погледнете надолу към земята.
– Голяма работа, какво ни интересува, ние бързаме да стигнем до житните поля, те имат нужда от нас – отговорили й в един глас другите облачета.
– Но…така ли ще го оставим. Наблизо няма никой… – изрекла състрадателната Ния.
– Да се оправя. Не е наша работа, пък и с какво ли можем да му помогнем… – отсекли грубо облачетата.
– Помощ! Помощ!… – продължавал да цвили коня.
– Е, добре – казала си Ния – ще се оправи все някак си. Ей сега ще му се притече на помощ някоя фея.
Другите облачета кимнали в съгласие.
Но… никоя фея не се появявала, а виковете и стенанията на коня не пресеквали. Облачетата продължавали да се носят по вятъра и скоро щели да отминат затиснатия от каруцата кон. Тогава Ния не се сдържала и решила да помогне. Затворила очи, за да се превърне в селянин. Но вместо това, от нея просто покапал дъжд. Когато погледнала надолу, видяла, че там е станало дори още по-зле. Дъждът се стичал по туловището на коня и той не можел да помръдне, за да си потърси място, където да се скрие от дъжда. 





"Какво става?" – помислила си Ния и в следващия момент се сетила, че все още не е фея и не може да помага.
– Е, какво да се прави, ще трябва отново да стана фея. И без това няма смисъл. Каквото и да правя, сърцето ми ще си остане сърце на фея – продумала тъжно тя и без да губи време си пожелала отново да се превърне във фея.
Така и станало. След това, вече забравила умората си, Ния се превърнала в селянин, който минава край пътя. Селянинът помогнал на коня да се освободи и после погледнал, че в каруцата лежи човек. 





– Какво е станало с господаря ти? – попитал селянинът.
– Прилоша му от жегата и изпусна юздите. Тогава не знаех накъде да тръгна и се обърнахме в тази долчинка – обяснил конят, пъшкайки.
– Добре – казал селянинът и изправил каруцата.
– Как успя да го направиш?! Досега не съм виждал човек да може сам да изправи обърната каруца – ахнал конят. 

Селянинът се изчервил и не отговорил, само се метнал на каруцата и викнал:
– Дий, конче, бързо да стигнем до твоето село, че на господаря ти му е прилошало.
И конят потеглил. Вървели, вървели, докато не видели първите селски покриви.
Спрели пред първата къща, селянинът слязъл от каруцата с един скок и трескаво зачукал на вратата. 





Когато конят чул приближаващи се стъпки, затворил очи за миг и си отдъхнал. Вече били спасени – и той, и господарят му. Когато отново отворил очи, селянинът го нямало, а една яка и набита селянка отваряла скърцащата порта.
– Яне, Яне – провикнала се селянката, какво е станало с тебе – завайкала се тя край каруцата.
Закрещяла, натълпили се селяни от съседните къщи и бързо го пренесли вътре в двора. Намокрили му челото, дали му водица да пийне и той се свестил. После стопанката отишла при коня да му свали юздите и го помилвала:
– Браво на теб, кончето ми, браво! Намерило си само пътя и си докарало моя Яне. Ще ти сложа прясно сено да си хапнеш. 





– Не на мен трябва да благодариш, господарке, а на селянина, който ни доведе – отвърнал й коня.
– Какъв селянин, аз не видях да е имало селянин, който да ви е довел – зачудила се стопанката.
– Имаше, но той изчезна.
– Милото ми конче, май и теб те е ударила жегата – не му повярвала господарката.
– Но…наистина имаше селянин, иначе как щях да изправя каруцата и да доведа господаря си дотук. Та аз съм само един кон.
– Добре, добре, сигурно си бълнувал, скоро ще се оправиш, ще си пийнеш прясна водица, ще си хапнеш и ще се оправиш – занареждала селянката.
– Па може и така да е било – разколебал се конят – да, може и така да е било. Сигурно наистина сам съм го довел.
И конят се запътил към хранилката си замислен за случилото се и леко поласкан. 





– Да, бе, да – ако не бях аз, живи бяхте загинали – ядосала се първоначално феята, която слушала разговора на селянката и коня от небето. – Но какво да ви правя… – махнала после тя с ръка.
Сърцето на Ния бързо забравило неблагодарността на коня и горчивината, че не може да разкрие заслугите си. Била твърде срамежлива и потайна като всяка фея. 






Тя политнала още по-нависоко, откъдето можела да вижда по-добре дали някой друг не я зове за помощ. Заслушала се, защото отдолу вече се чувал гласа на дете от болницата на близкия до селото град… То крещяло с всичката си сила за помощ, за да може някой да го чуе…